By A. Popnikolova, assistant editor-in-chief

Моят Българин е като лятото — в зимата. Мога Български да говора; по добре от сестрите ми, по добре, казва мама, от много други хора. Но езика ми лепне в устата. Много думи не помня — думи забравям, отнема време да си спомня как да… как да говора. И това е страшно. Тоз език е моя майчин език — говора Български откакто… откакто говора. И, с годините, ас се виждам, глeдам се, как го забравям. 

Мама вижда как забравяме. Ас и сестрите ми, как забравяме. Като сме в къщи, мама ни кара да говорим на Български — и не на Английски. Къщата ни е пълна с “Говори на български, дете!!” и “Защо непрекъснато се говори на Английски в тази къща?!” Ядосва се, и е права. Ние би трябвало да говорим — би трябвало да говорим перфектен Български. Ние би трябвало да говорим плавен, чист, Български ; и да можем да четем и да пишем на Български, също. Но, ние само говорим. И… не много добре.

Тръдно е, да се говори на той език които не ни е всеки-денен. В очилище, говорим, четем, пишем, и учим на Английцки. Всичко в нашия живот е на Английски — как може да е очаквано от нас да говорим перфектен Български, когато нямаме по никое време в дните си да практикуваме? Само в къщи можем да говорим, и докато се приберем в краиа на деня, ние вече сме свикнали на Английски. По трудно е да си превключим можаците на Български-мода.

Но това не е ижвинение. Само защото нещо е трудно не значи че трябва да се предаваме. Същност — защото нещо е тръдно, трябва да продължим да се пробваме, да пробваме и да се подобрим. Когато нещо е тръдно, ние трябва да продължим да работим по него, за да, вместо да ни е тръдно, да стане по и по лесно за нас да го правим. 

Но за мен е тръдно — и някой път не си мисля че има много причини за мен да продължа да се пробвам, да уча е да си подобрявам Българскиа. Но, имам много причини, и си ги присмомням.

Преди няколко години, ас и семейството ми се прибрах ме за около един месец през лятото. Родителите ми са от Благоевград, и там са повечето от роднините ми. Там е Дядо на бащината ми стана, (Баба почина миналата година, но тя си беше там когато се прибрахме), и Баба и Дядо на майчината ми страна също живеят в Благоевград. Там стояхме няколко седмици, и после отидохме не море. Всеки Българин ще ти каже че сигурно наи валнуващата част от лятото в Българиа е екскурзия на море. (И толумбичките, разбирасе) Но, през цялото време, ми беше трудно да си говора с Българите. Тея които живейт в България — и говорят ежика всеки ден, тея която могат да говорят Български много по добре от мен. И ме беше срам, няма да лъжа, че не мога да говоря езикът с същата лекост като другите българини — като мама и тате, като техните приятели, като баба у дядо. Трудно ми беше, не само да разбирам думите дето ми казваха, но тона с който ми се говореше. На Блъгарски, сарказм и честност някой път звучат много подобни. Билгарската честност никой път звочи много като Америйканцкцкйат саркасм. И това ми отне много време да го разбера. В пълна честност, още не го много разбирам вобще. Като много дръги неща в Българскиа езук. 

Ас не знам как да чета и да пиша на Български с лекост. Мога да чета, мога да пиша. Но не както мога на Английски. Не мисля че някога ще мога да пиша, чета, или въобще да говоря на Български както мога на Английски. Но мога да си поддържам това чито вече го знам и мога. И, на истина, ме е страх че ще си загъбя Българскиа. Един ден просто ще се сабуда, и ще го няма. Ще си мърдам устата, но езикът ще ми остане смразен, и думите просто няма да изпаднат от остата ми. Там ще си останат, в гърлото ми. Забравени. Няма да мога да си говора с Мама и Тате на Български повече. Като отидем на България, няма да мога нищо да разбирам. И не искам така. Не искам да си загубя езикат. Тои си е мой. От детенце, тои си е бил мой

Пех песни на него. С Билгарчетата ползваме Онче Бонче като трябва да изберем някои в игра — като играем, на пример, народна топка. Като малка си спомням Пипи Дългото Чорапче и Сънчо, сяка вечер. Любимата ми приказка е Джуджето Дългоноско — гледала сам Лукчо, и Ледената Кралитца, на DVD, от малка. Майка ми има видейа, как седя в хола и чета Трите Прасенца на глас. Как пейа Слушай Как Шумат Шумите. 

Не мога да го гъбя тоз ежик. Тоз мои ежик. Тои си е мой. Винаги си е бил. Моиат Български. Моиат.

My Bulgarian is like summer – in winter. I can speak Bulgarian; better than my sisters, better, says Mom, than many other people. But my tongue sticks in my mouth. I don’t remember many words – I forget things, it takes time to remember how to speak. And that’s scary. This language is my mother tongue – I have been speaking Bulgarian since I’ve been able to speak. And, over the years, I see myself, I’m watching myself, forgetting it.

Mom sees how we forget. Me and my sisters, how we forget. When we are at home, my mother makes us speak Bulgarian – and not English. Our house is full of “Speak Bulgarian, child !!” and “Why do people in this house speak English all the time?!” She’s angry, and she’s right. We should speak – we should speak perfect Bulgarian. We should speak fluent, clean, Bulgarian; and to be able to read and write in Bulgarian, too. But, we’re just talking. And… not very well.

It is difficult to speak a language that is not everyday to us. In school, we speak, read, write, and learn English. Everything in our lives is in English – and how can we be expected to speak perfect Bulgarian when we have no time to practice in our days? We can only speak at home, and by the time we get home at the end of the day, we’re used to English. It is more difficult to switch our minds over to Bulgarian-mode.

But this is not an excuse. Just because something is difficult doesn’t mean we have to give up. On the contrary – because something is difficult, we must keep trying, trying and improving. When something is difficult, we must continue to work on it; so that, instead of being difficult, it becomes easier and easier for us to do it.

But it’s hard for me – and sometimes I don’t think there are many reasons for me to keep trying to learn to improve my Bulgarian. But, I have many reasons, and I recall them.

A few years ago, my family and I went home for about a month in the summer. My parents are from Blagoevgrad, and most of my relatives are there. Grandfather, on my paternal side (Grandma died last year, but she was there when we returned), and my maternal grandfather and grandfather also live in Blagoevgrad. We stayed there for a few weeks, and then we went to the sea. Every Bulgarian will tell you that probably the most exciting part of the summer in Bulgaria is a trip to the sea. (And the толъмбкчки, of course) But, the whole time, it was difficult for me to talk to the Bulgarians. Those who live in Bulgaria – and speak the language every day, those who can speak Bulgarian much better than me. And I was ashamed, I will not lie, that I can not speak the language with the same ease as other Bulgarians – as mom and dad, as their friends, as my grandparents. And it was difficult for me, not only to understand the words they were saying to me, but the tone in which they spoke to me. In Bulgarian, sarcasm and honesty sometimes sound very similar. Bulgarian honesty can often sound much like American sarcasm. And it took me a long time to figure it out. In all honesty, I don’t quite understand it yet. Like many other things in the Bulgarian language.

I don’t know how to read and write in Bulgarian with ease. I can read, I can write. But not as well as I can in English. I don’t think I will ever be able to write, read, or even speak Bulgarian as well as I can in English. But I can keep what I already know. 

In truth, I am afraid that I will lose my Bulgarian. One day I will just wake up and be gone. I will move my mouth, but my tongue will remain frozen, and the words will simply not fall out of my mouth. They will stay there, in my throat. Forgotten. I will not be able to talk to Mom and Dad in Bulgarian anymore. When we go to Bulgaria, I will not be able to understand anything. And I don’t want that. I don’t want to lose my tongue. It is mine. Even since childhood, it has been mine.

I used to sing songs in it. With the Bulgarian kids, we use Onche Bonche when we have to choose someone in a game – by playing, for example, народна топка (folk ball). As a child, I remember Pippi Longstocking and Слънчо(Sleepy), every evening. My favorite story is Джуджето Дългоноско(The Long-Nosed Dwarf)- I watched Лукчо (Onion Boy), and the Ice Queen, on our DVD player as a little kid. My mother has home videos of me sitting in the living room reading Трите Прасенца (The Three Little Pigs) aloud. Singing Слушай Как Шумят Шумитe. 

I can’t lose this language. That’s my language. It is mine. It always has been. My Bulgarian. Mine.

Leave a Reply